Спал между цъфналите гранки
на най-високото дърво,
от него с неговата сянка
аз слизам призори ведно.

Зората нейде се разпъпва,
възпламва нощната роса
и тъмнината се отдръпва
в дълбочината на леса.

Потръпват дървесата леко.
Аз тръгвам радостен. Къде?
Където бялата пътека
поиска да ме изведе.

И бродя: пея песен стара
или подсвирквам със уста,
а птиците ми отговарят
и ронят върху мен листа.

Денят полека се изнизва
и уморен от дълъг път,
аз спирам в сенчест кът, при извор,
от който никой не е пил.

И там, когато се надвеся
един над извора дълбок,
от дъното изплава весел
ликът на древен горски бог.

1927 г.

библиотека | Атанас Далчев